Нещо лично - появата на нашето бебе!

Имаме си вече бебенце! Да ви представя нашия син Мартин. Кръстен е на баба Марта (с мартеничките), защото го очаквахме през месец март на 08.03.2013, но се роди по-рано от очакваното и е много мъничък още. А относно името му, татко му Милен много обича да се шегува: "Жената каза и ние решихме...!"

Това е една дълга история на по-лична тема - за моята бременност. Съвсем различна от hand-made нещата, за които обикновено пиша, така че може и да прескочите следващите няколко реда :)

 Мартинчо се роди на 24.02.2013 в 14:05 часа, 47см и тежеше само 2350кг. Сега полека наддава на тегло и има повече бузи и мекичко по тялото. Пък и аз боледувах цели три седмици преди самото раждане и си мисля, че заради това може да се е родил толкова мъничък. Сега вече сме добре и двамата и имаме много възможности за гуши-муши :)))

Настроена съм много лично и искам да споделя накратко историята до появата на бебето ни, защото за мен той си е истинско чудо. Отдавна искахме да имаме бебе с Милен, но все не се получаваше, нещо което е често срещано напоследък и си мисля че начина ни на живот си казва последната дума. С Милен сме заедно като двойка още от университета - 2001година. Преди около три години започнахме с опитите да си имаме бебе, но с неуспех още при първото ми забременяване, което не беше въобще от първия опит. Чудех се защо съм останала с впечатлението, че нещата стават лесно. В крайна сметка имаше бременност и бяхме най-щастливите на света, ... но само за една седмица. Тогава получих кървене, а дори беше още рано да се установи бременност. Мога да кажа че това беше най-мъчителната фаза от живота ми досега. Няколко дни изкарах в страшни болки, докато се разбере какво става. Тогава истински се разочаровах от докторите и отношението на хората, които се грижат за нашето здраве. Имах направление за прием в болница, но за да не им се карат че заемам легло за нищо (защото още не се знаеше каква е причината за кървенето) ме караха да си се прибирам вкъщи. Не можех да се храня. Три дни ядях само ябълки и пиех вода, като че огромна буца ми беше заседнала в гърлото и нищо друго не можех да приема. Отслабнах с 5килограма за този период. И тогава благодарение на познат семеен лекар, нещата изведнъж се развиха много бързо. Смених болницата! И още при първия преглед установиха извънматочна бременност в едната ми тръба. Беше започнало вътрешно разкъсване и кървене и бях приета за операция по спешност. За да не съм прекалено подробна ще кажа само, че всичко се разви добре, но трябваше да изрежат едната ми тръба. Така шансовете ми за следваща бременност намаляха. След около година започнахме отново с опитите да си имаме бебе. Успях отново да забременея, но не беше същата радост. Постоянно притеснение да не се обърка нещо и този път. С всеки изминал ден умирах от страх, че ще видя кръв, когато отивам до тоалетна. И така и се случи. Този път обаче знаех къде да отида. Оказа се, че зародиша просто не се е задържал. Започнах с изследвания за да установим дали има някаква причина за това. Тогава ми се струпаха още няколко здравословни проблема и семейни нещастия. Изведнъж рухнах и не можех да спра да плача. Получих тревожно разтройство - пристъпи на паника, страх и чувството, че не мога да се успокоя, стягане в сърцето и то без никаква причина. Насочиха ме към психиатър и психотерапевт. Около половин година бях на хапчета и споделяне с терапевта. Тогава започнах и писането на този блог, за да се разсейвам и да намеря някакъв друг смисъл, нещо което да ме успокоява и радва. Имаше подобрение. Продължих с изследванията и се установи, че имам генетично заболяване и проблеми с щитовидната жлеза, които са причина за спонтанни аборти в начална бременност. И така - следене на овулацията прегледи за да "хванем" удобния момент с единствената ми тръба. Отново обаче не се получи. Така трябваше да прескоча един месечен цикъл, когато пак овулирам откъм тръбата. Малко сложно :) Стигнахме до заключението, че явно нещата ще трябва да станат инвитро. Опцията беше отново операция, запушване на единствената ми тръба и след това инвитро. Подадох си документите към фонда за подпомагане на двойки с репродуктивни проблеми и тогава се случи моето чудо. Бях забременяла и то от левия яйчник, през дясната, единствената ми маточна тръба. Нямам идея как става това, но не го бях очаквала. Знаех само, че за да забременея трябва да се случи откъм яйчника с тръбата. Беше истинска изненада, защото стана от този без тръба. Малко преди това, имах според мен някой "съдбовни" сънища. Не вярвам особено в такива неща, но да знаете има нещо, което няма как да обясним и понякога сънищата ни могат много да ни кажат. Та тези сънища мисля да оставя за себе си, но това което те вещаеха беше че ще имам дете. Така и се случи. Веднага когато разбрах че съм бременна с моя доктор взехме мерки за да мога да задържа тази бременност. През тези девет месеца бях постоянно на инжекции и следене на щитовидната жлеза. Изпитвах много моменти на страх да не загубя и това бебе. В началото на бременността все още бях на антидепресанти и трябваше да ги спра предсрочно заради бебето. Страх ме беше да не се повтори тревожността и паниката, но за мое щастие издържах.
Така в игри и закачки дойде и момента на раждането. Бяхме си легнали, но аз нещо не успявах да заспя. Имах някакви странни болки и се чудех това ли е или не, а и беше рано. Нямаше заспиване. Започнах да следя интервала на болките. Наподобяваха спазми на червата при разтройство, но доста по продължителни като време. Стигнаха интервал от пет минути и си казах, че явно трябва да събудя Милен защото нещо става и е по-добре да отида с фалшива тревога до болницата отколкото да чакам да стане сериозно. Като го събудих и му казах че май имам контракции той направо подскочи от леглото :) Отидохме в болницата в три часа през нощта и там болките ставаха все по-силни. Докторите казаха че имам разкритие около 1-2см. Странно беше защото ме болеше като за повече :) Приеха ме за да следят бебето, защото имаше някакви притеснения около кръвоснабдяването му. Така изкарах нощта, както и сутринта в болницата. Към 11 часа сутринта болките бяха много силни на интервал около минута и по-малко, а разкритието беше само 4см. Не издържах и поисках упойка. Идеше ми да разцелувам анестезиоложката ми, когато упойката подейства. Чувствах болките, но не бяха толкова силни. Така минаха още няколко часа в опит за дрямка. Упойката започна да ме пуска точно когато започна раждането. Усещах все по-силно болките и започнаха напъни. Това е точно както са ми го описвали - все едно ти се ходи по голяма нужда, но едновременно с това силно болеше. Напъните ми бяха много трудни, защото просто не ми оставаше въздух. Докторите направо скачаха по гърдите ми и едвам дишах, защото започнаха да губят тоновете на бебето и трябваше бързо да излиза. Наложи се и да ме резнат малко. Бебето излезе след дълга борба. Умирах си от страх защото не ревеше. Много бързо започнаха да го обдишват с кислород и да го тупкат по тялото. Изглеждаше ми прекалено дълъг този интервал от време, но накрая бебето се разплака. Поисках да го гушна и след малко ми го сложиха върху гърдите. Това беше най-вълнуващия момент. Разплаках се когато го докоснах, а той изглеждаше много измъчен и плачеше тихичко. Нямаше как да не го обикна! Гушкахме се кратко, защото го отнесоха много бързо заради състоянието му. Няма такова чувство като това да видиш собственото си дете!
Малкия много ми липсваше. Държаха го три дни на системи поради малкото му тегло и цялостната му слабост. Не можех да го гушкам. Имаше и голяма доза притеснение, защото ми казаха че може да има и някаква инфекция и да се наложи да му дават антибиотик понеже бил повръщал. Дори не мислех за това, че не мога да си седна на гъза. Три часа след раждането вече обикалях по коридорите на болницата, защото много исках да го видя и да разбера как е. За наше щастие се разминахме с лекарствата. Дори се шегувах че нашето бебе се познава лесно измежду другите в отделението - просто търсиш най-малкото, най-грозното и най-смачканото. А как болят гърдите от нахлуващата коластра няма да ви описвам :) Малкия започна да суче и да трупа сили. Най-добре забелязвам разликата в пръстите на ръцете му. В началото бяха слаби и сбръчкани, а сега стават все по-пухкави :))) Целия ще го изям!

И така след всичко това сега си имаме малкия Мартинчо у дома и сме много щастливи. Мисля че прилича на Милен, но ще видим. Пожелавам едно такова чудо на всеки, който го иска! Честита баба Марта, доскоро и с усмивка от нас :)